Опитайте да научите детето да мисли позитивно
Снимка: Guliver / iStock
Искаме децата ни да се държат добре, да се учат по-добре, не за тройка, да нямат вредни навици.... Но най-вече обаче искаме да са щастливи.
Можем ли да отгледаме дете-оптимист и какво трябва да направим, за да го постигнем ? Ето съветите на психолога Екатерина Прохорова.
Всеки човек се ражда с определен темперамент. Може по природа да носим повече или по-малко оптимизъм – с други думи по рождение да гледаме на света по-ведро, да вярваме в успеха и в тържеството на доброто над злото. Влияние обаче оказва и в каква среда сме живели, какво е било обкръжението ни и как хората в него виждат света.
Децата по рождение са заредени с много енергия и жизнерадост. Родителите са тези, които могат да им помогнат да ги съхранят или потиснат и задушат.
Детето вижда света през призмата на родителския поглед. Според това какъв е цветът на „стъклата“ на техните очила, такъв ще бъде и за децата им. Като възпитатели те имат задача да им покажат богата палитра от „ житейски цветове“, за да видят цялото разнообразие – понякога светът наоколо наистина е сив и намръщен като облак. Но както облаците – така лошото настроение и тъгата се разнасят.
Природата, светът, животът са изменчиви и циклични. И невинаги зависят пряко от човека.
Задачата на семейството е да научи децата да се ориентират в тази „цветност“ и съответно да избират кога да действат или да изчакат лошото да отмине.
Именно родителите могат да помогнат да сложат началото на това приятелство.
С напредването на възрастта преставаме да мечтаем и причините за това са най-малко две. Първата е, че сами се ограничаваме в един или друг смисъл.
Докато детето е генератор на желания – то има огромна енергия, много фантазия и почти липса на страх, че нещо може и да не се получи. То едва ли не пробва света на вкус, изследва го. За вътрешния му свят – поне за момента - няма граници.
Ограниченията идват от правилата. Създават ги възрастните. Те наистина са необходими с оглед на безопасността. Понякога обаче тези правила са ненужни и даже са безсмислени – продиктувани единствено от страховете на мама и на тате.
Ако те постоянно му „подрязват крилцата“ и спират мечтите му с изрази като „измислил си някаква глупост“ или „нищо няма да ти се получи“ или „ не губи време за глупости“ , постепенно енергията му да генерира нови идеи и желания се загубва. И, когато порасне се оказва, че „генераторът“ му за нови идеи не работи.
Родители символично закрилят детето си. Снимка: Getty
Втората причина е, че някак успяваме да убием „детето в нас“ - да задушим тази част, която отговаря за радостта, за творчеството и свободата. Няма ги фантазиите мечтите, желанието за игри и веселие. Така от рано преставаме да мечтаем... и безучастно се включваме дори в най-веселите тържества.
Успехът – това е признание, това е усещането, че си герой.
От това какво влагат родителите в понятието „успех“ зависи какво значение ще има то в живота на детето.
Ако успехът е начинът детето да бъде забелязано, да бъде одобрено поведението му, да предизвика внимание и любов и го усети, постигането на успех ще стане трайната цел на целия му живот. Защото в главата му ще се фиксира убеждението, че „Ако съм успешен, моят живот има смисъл и ценност“.
Но ако детето расте в среда на любов и доверие, едва ли ще е необходимо да доказва на някого правото си на любов. Тогава за него успехът ще бъде единствено приятно допълнение към и без друго щастливото и пълноценно детство.
Чрез родителите детето се научава да опознава и да приема себе си. И ако в ситуациите , когато му е тъжно или му е страшно, когато нещо не му се получава, вместо поддръжка то среща критика, неодобрение или отхвърляне, нататък ще се справя още по-трудно с подобни ситуации и емоции.
„Сблъсъкът“ с неодобрението на възрастните към неговите чувства малчуганът възприема като призив от рода „не чувствай“, не прави“. Задачата на родителите е да му помогнат да се научи да забелязва какво се случва с него самото, да е наясно с преживяванията си, да може да се справя с тях.
Ако от рано не научи това, може да прекара целия си живот в борба с чувствата си, което значи – и със самия себе си.
Когато децата преживяват някаква несполука -
първото и най-важно, което им е необходимо е да почувстват, че са обичани. Важното е чрез поглед, чрез прегръдка, с думи - родителите да им дадат възможност да разберат това.
Другият необходим ход е да им предоставят възможност да изразят чувствата си: да се разгневят, да поплачат, да потъгуват. Да признаят пред детето, че неуспехът е наистина нещо неприятно.
Третото действие е да не задълбочаваме анализа като го обвиняваме и му сочим какви грешки е направило. Грешките можем да обсъдим с него и по-късно, когато се е успокоило и е склонно да ги обсъжда.
Четвърто – разкажете му, че в живота има и неуспехи и това е съвсем в реда на нещата. И че има неща, които зависят от нас, и върху които можем да влияем, както и обратното. Всичко това просто трябва да се приеме като нормално.
Като знаят това и го проумеят, децата ще преживяват по-спокойно неуспехите си и няма да изпитват неправомерно чувство за вина.
Разбира се – детето учи най-често чрез примера. И то примерът на родителите. Ако то постоянно вижда, че мама и татко са настроени позитивно, ако чува , че те се сблъскват с различни сложности, но се справят с тях и ги преодоляват, че предимно се усмихват и са в добро настроение, това и ще запомни. И ще е пример за неговото собствено поведение и отношение към нещата.
Мона Василева
Трябва да сте регистриран потребител за да напишете коментар
Коментари